През целия си живот майсторът се стреми към съвършенството

Стоян Райчевски е български общественик, публицист, политик, историк и етнолог, роден в Бургас на 1 юли 1944 г., потомък на прочутия родопски майстор строител Уста Славо от комитското село Славейно. След военната си служба завършва Софийския университет и работи като преводач и преподавател по немски език, след това е уредник в историческите музеи в Несебър, Бургас, Созопол и директор на музеен комплекс „Странджа” в Малко Търново. Главен редактор на сп. „Родопи” (1993 – 1995 г.); народен представител в 36-ото, 37-ото и 38-ото Народно събрание; председател на парламентарната Комисия по култура и медии и член на Комисията по национална сигурност. Председател на „Демократическа партия 1896” (от 1994 до 2002 г.), през 1999 г. – гл. редактор на сп. „НАТО&България”, от 2003 г. – член на редколегията на сп. „Български дипломатически преглед”. Председател на Българската лига за правата на човека и на съюз „Истина”. Автор е на стотици научни и научнопопулярни статии и около 100 книги върху българската история, етнологията и култура, между които и „Строителният гений на българите сред вековете”, издадена от издателство „Захарий Стоянов” с родолюбивото спомоществователство на Камарата на строителите в България. Член е на Тракийския научен институт

Г-н Райчевски, благодарим Ви за уникалния шанс да попитаме автора на книгата „Строителният гений на българите през вековете” какво са в неговото съзнание възрожденските ни майстори строители?

 Стремежът към съвършенство – неутолимият и безкраен стремеж към съвършенство, мълчаливи, замечтани, вглъбени в градежа, съоръжени само с чук, отвес, ъгъл и пергел. Майстор Глигор Дойнов от Банско, след като изградил черковна звънарница и часовникова кула 30 м висока, така му легнала на сърце, че винаги намирал какво да добавя и не престанал, докато не ослепял от старост.

Този стремеж не заглъхва и след като майсторските ръце завършат творбата. Той прави майстора и творението му да са обречени един за друг. През целия си живот майсторът се стреми към съвършенство чрез творението, създадено от неговите ръце и въображение. Сред юговските майстори е разпространена такава максима: когато решиш да строиш нова сграда, първо се огледай наоколо да видиш какво е построено там преди теб и ако не можеш да направиш по-хубава сграда от това, което виждаш наоколо, въобще не се захващай!

Стремеж към хармония е другата характеристика на възрожденските майстори строители. Хармония не само в пропорциите на сградата, но и със средата, с построеното преди това, с характера на стопаните, че и на съседите, защото човек тях не си ги избира, но с тях ще живее – с тях ще споделя радост и на тях ще разчита в беда. От такива съображения майсторът на жеравнинските чешми търсил и докарал отдалече за строежа им бигор, при все че наблизо имало достатъчно друг камък, и то в изобилие, но бигорът най-хармонирал с цветовете на средата около чешмите. Мечтатели, въплътени в образа на майстор Манол и осъществили бляна си като майстор Рилец.

Като какви можем още да определим възрожденските ни майстори?

Възрожденските ни майстори с основание бих нарекъл още и възстановителите на България, защото още преди да постигнем своето духовно и политическо освобождение след петвековно чуждо иго, българските майстори строители възобновяват първо сринатите от завоевателите стари български манастири. Те се превръщат в незагасващи огнища на българската духовност, където хвърлените от монаха Паисий и неговите последователи семена намират благодатна почва, покълват и дават своите добри плодове. Възстановили тези древни български духовни средища, те с още по-голяма вяра и всеотдайност се отдават на строителство на черкви, училища, читалища и други обществени сгради. Възрожденските ни майстори са още и учители по родолюбие. Няма случай български майстори строители, които са отишли да работят в далечни чужди страни, да не са се върнали в родните си огнища. И нещо повече – те не са престоявали в чужбина повече от година време, без да се върнат, макар и за кратко, за да отпразнуват заедно със семейството и близките си големите християнски празници. И напролет са потегляли отново. Не ги е блазнела възможността да останат да живеят в богати уредени страни, където ценели техния труд, уважавали ги, плащали им добре, но били далече от родината. Завръщали се винаги, въпреки трудностите и опасностите по тогавашните пътища, по които разбойници или алчни султански чиновници често ограбвали спечеленото през цялата година. И това те са правели, когато на политическата карта на Европа българската държава е заличена за дълго време.

Остава впечатлението, че те са осъзнавали много дълбоко своята съдбовна мисия?

Работейки на строежа на частна или обществена постройка, всеки възрожденски майстор строител е съзнавал своята роля и задължение на творец, който дава приноса си към големия градеж. Тази негова убеденост и днес може много добре да бъде видяна в знаците, които възрожденските майстори са ни оставили по построените от тях сгради, мостове, камбанарии, часовникови и други кули. Загадъчни знаци, които тепърва трябва да бъдат разчитани, но сред тях има и такива, които не се нуждаят от тълкувание, например юнашките символи. Такова е и много често срещаното изображение на българския лъв. Ще го открием и на Моста на Кольо Фичето при Бяла заедно с изображенията на лебед, ламя и русалка. На друго място ще видим как разярен лъв е съборил на земята противник и го тъпче или притиска победоносно с крак. Това не е случайно, нито е подражание на чужди образци. В ръкопис на арабски пътешественик от края на ХIV в. се говори за столицата на българския цар Иван Шишман като за богат и многолюден град, в който българските воини носят големи златожълти щитове с червени лъвове. Стародавна е традицията българите да изобразяват царя на животните на своите градежи като символ на сила, самочувствие и въздигане на българската държава, която възрожденските майстори са следвали, като извайвали лъвски знаци от камък по сгради, чешми и мостове.

Явно старите български майстори са използвали твърде богата символика?

Така е. Например друг символ, който въплъщава дълбоката вяра на възрожденския ни майстор в тържеството на светлината над тъмнината или, с други думи казано – на доброто над злото, са много често срещаните по църкви и чешми сцени, пресъздаващи победата на светеца воин – бил той св. Георги или св. Димитър, какъвто е случаят в църквата в Радомир, над митичната ламя или огнения змей, който заплашва да погълне Слънцето и да покрие Земята с мрак. И Слънцето е също много срещан символ, извайван от жилавите ръце на българските майстори каменоделци като животворeн източник – светлото и всепобеждаващо Слънце, което всяка утрин разсейва мрака за нов живот след поредната битка с тъмнината. С извайването образа на неугасващото светило възрожденските ни майстори строители са отправяли още едно послание – вярата в залеза на робството и в изгрева на свободата. На Моравеновата чешма в Копривщица възрожденският майстор Уста Генчо е изобразил риба, гълъб и змия. Рибата е символ на „новото слънце” – Христос, с който таен знак ранните християни са се разпознавали. Посланието на Уста Генчо е пределно ясно. То пресъздава пред безправните българи под властта на султана съвета на Спасителя към своите ученици, които след раздялата с Него щели да бъдат подложени на гонения и преследвания от противниците на новата вяра: „Да бъдете кротки като гълъби и мъдри като змии!” – качества, необходими на всички посветени, когато трябва да преживеят тежки времена на жестоки и чужди на всякакви нови идеи диктатори, за да могат да оцелеят и да изпълнят своята мисия, разнасяйки мъдрост и светлина. Друга много характерна черта на старите майстори е тяхната толерантност и широкият поглед към света. Те с еднакво старание и респект строят и християнските храмове, и мюсюлманските джамии, и еврейските синагоги. Така допринасят за сближаването на хората в едно селище, но и успяват да придадат нещо българско на култовите сгради на другите религии. Добър пример за това са храмовете на различните вероизповедания в град Самоков.

Господин Райчевски, какво може да се каже поконкретно за дюлгерската професия и какво е мястото на възрожденските ни зидари и построеното от тях като въплъщение на българския строителен гений по нашите земи?

Първомайстор уста Димитър Сертов построил през 1844 г. в Трявна Райковата къща, без да използва нито един гвоздей, но тази просторна двуетажна сграда и до днес е здрава и все така красива, запазила магията, с която я сътворили ръцете на майстора само с един трион, чук и отвес. Удивяват петте Разсуканови къщи под един покрив. Единствено за да пести материал ли е свързал майсторът по такъв категоричен начин тези къщи, или е искал да каже, че само ръка за ръка и стена о стена ще можем да надвием над бурите и несгодите на времето? Това разбиране родопските майстори строители са претворили в характерните за този край големи каменни къщи близнаци – две къщи под един покрив с обща свързваща ги стена, обитавани от двама братя, ако не кръвни, то най-малко духовни, свързани завинаги чрез общия градеж. Голямо умение и много пресмятане се е искало, за да бъде издигнат сводест мост над бурна река, който да устои не само на тежки товари, но и на придошлите води след проливни дъждове и бури. Родопските майстори са ни оставили чудни образци, надживели столетията. Майсторът сам избирал мястото, изчислявал основите, тежестта, големината, формата на моста, подбирал камъка, следял внимателно обработването му и лично завършвал най-сложния градеж – сключването на свода и закамяването на последния камък в средата, който поемал страничния натиск и държал здраво целия мост. Идвал най-важният момент – когато трябвало да се открие и освети новопостроеният мост. Майсторът поканвал хората на почерпка. Преди нея обаче се изпълнявал ритуал. Когато се сваляло носещото цялата конструкция скеле, главният майстор заставал точно под свода на моста и пускали отгоре да мине керван от тежко натоварени мулета. Стоял там, докато се изниже целият керван. Едва след това идвали поздравленията, целували ръката на главния майстор като на свещеник, а той черпел с ракия, приканвал гостите към веселба, поглеждал често към творението си и вече мислел за следващия градеж.

А какво е било отношението към майсторлъка на нашите дюлгери от страна на европейските специалисти?

 Българските възрожденски майстори като носители на древни строителни умения и знания често смайвали високообразованите европейски инженери и архитекти. Това се случвало много често в последния век на османското владичество по нашите земи, особено когато в Дунавския вилает на обширната империя по инициатива на Мидхат паша започнали да се строят големи пътни, стратегически съоръжения и обществени сгради, за които са били канени специалисти по строителството и инженери от различни европейски държави – от Франция, Австро-Унгария, Германия и др. Те наблюдавали с почуда построеното от българските дюлгери и същевременно проявявали Франция, Австро-Унгария, Германия и др. Те наблюдавали с почуда построеното от българските дюлгери и същевременно проявявал скептицизъм и дълго се колебаели, когато е трябвало да наемат за изпълнители на възложените им държавни или частни поръчки местни строители. Често се стигало до спорове с майсторите, но накрая последните се оказвали прави в преценките на изготвените планове и в самото изпълнение на градежите. Този сблъсък на старите наши строители с европейските високообразовани инженери и архитекти продължил и в първите десетилетия след Освобождението на България. Характерен е случаят с братята Иван и Ангел Драгови от Брацигово, които се прославили с построяването на черквата „Св. Богородица”. Много трудноизпълними като строеж обществени сгради били изградили те по българските земи, затова след Освобождението местните първенци на тях поверили да изградят черковната кула с камбанария в Брациговската черква. Кулата растяла с часове. Когато тя била построена вече до половината, дошъл да инспектира строежа чехът Фридрих Витех, назначен тогава за окръжен инженер в Пазарджик, който дочул, че тази висока 12 м кула се строяла от „необразован” човек. Мерил, смятал и накрая отсякъл: „Кулата ще падне”. Майстор Иван Драгов не му отговорил веднага, но не се и съобразил указанията на инженера. Наредил само на помощниците си да зазидат прозорците на първия етаж и да продължа градежа нагоре, та кулата вместо 12 да стане 30 м висока. Продължили майсторите да зидат, доволни, че с умението си ще опровергаят прогнозата на учения чужденец, и спрели чак на 30- ия метър над земята, когато главният майстор отсякъл: „Дотук!”

Пак след Освобождението поканили в Търново австрийски инженер да построи болница в Болярската махала. Разчертали основите с канап, забили колчетата по изготвения от австриеца план и започнали да копаят. Оттам минал Колю Фичето, поогледал и поръчал да кажат на инженера, че на избраното от него място не може да се построи здрава сграда. Надсмял се австриецът на тази бележка от „неукия” според неговите разбирания български майстор, но не било за дълго. Завалели поройни дъждове, станало свлачище и земята с изкопаните основи пропаднала, та трябвало да търсят нов терен на строежа.

Откъде идва това впечатляващо и днес самочувствие на възрожденските ни майстори строители – да не би да са се възгордявали твърде много от майсторлъка си?

 Самочувствието на възрожденските майстори строители не идвало от възгордяване. То си имало своето солидно основание. Те не са били завършили висши инженерни училища, но са носели опита и знанията на много поколения строители, предавани от майстор на калфа и от калфа на чирак векове наред. Възрожденските ни майстори не по своя воля, а по неволя са изпълнявали функцията и на инженери, и на архитекти, и на непосредствени изпълнители. Историческата съдба ги е лишила от държавните и образователните институти на златните векове на българската държава, но те съхранили жива строителната традиция от най-славните български времена. Званието „майстор” се получавало след доказване на владеенето на всички умения и практически познания, нужни за изпълнението на един градеж, и тези на зидаря, на каменоделеца, на дърводелеца, на инженера и на архитекта. Неслучайно майстор Димитър Сергюв от Трявна се подписвал на сградите, построени от него, като поставял пред името си едно „архитектон”. Това титулуване не е знак за възгордяването на възрожденския майстор. То бележело само неговия статус в йерархията, която той е достигнал по пътя на самоусъвършенстването в общността на зидарите.

Как бихте определили принципите в отношението на главния майстор към неговите помощници и подчинени работници?

 Главният майстор, или баш майсторът, е бил винаги еднакво взискателен към работата на своите помощници, майстори и калфи, та до начинаещия чирак, но същевременно и еднакво справедлив при оценката на тяхната работа, еднакво суров в критиката и еднакво во щедър в похвалите. Това му дава основание да има и подобаващото самочувствие. В черквата „Св. Петка” в с. Дрен, Радомирско, строена през 1848 г., Никола Образописов е увековечил творбата си с надпис от вътрешната страна над западния вход на църквата, където добросъвестно е изписал имената на всички, които са дали своя принос за обновяването и украсата на храма, включително и ония помагачи, които са бъркали и носили вар: „Този храм изобразихме ние: Никола Иванов Обраописов и първоученикът ми Христаки и ученикът ми Димитри, и първоприятелят Константин Атанасович със своя ученик Павлакия от Самоков в лето 1864, септемврия 5 ден. Майстор Алекси маза, а братя Стефан и Димитрия бъркаха варта…” Вие сте изследвали и писали за организацията на работа на нашите стари майстори. Кое най-силно впечатлява в тази посока на техния живот и дело? Най-силно ме е впечатлявала тяхната отдаденост на градежа, на който майсторите строители подчиняват целия си живот. Тази отдаденост започва от най-ранно детство, с първите наставления, които невръстното чираче получава от майстора, на когото е поверено. Строителството не е един обикновен занаят само за изкарване на препитанието на семейството. То е и призвание, и посвещение, и дълъг път, който всеки един трябва да извърви – от чирака до калфата, майстора и главния майстор. По този дълъг път на достигане до тайните на градежа и на усъвършенстването на уменията има много изпитания и проверки на волята. Овладяването на дюлгерския занаят не може да стане индивидуално, в изолация. То става само с включването в общността на строителите, в дюлгерския еснаф или лонджата, в дюлгерската чета или тайфа и след преминаването през всички степени на професионалната йерархия – чирак, калфа, майстор, та до баш майстор. Обучението в тайните на зидарския занаят не става в лекционна зала, нито в читалня, а само чрез прякото предаване на знанията от майстор на калфа и от калфа на чирак. Истинското овладяване на основните дюлгерски знания е постигнато едва тогава, когато чиракът бъде допуснат да пристъпи към втората степен на овладяването на зидарския занаят – на калфата. Тогава запасва дюлгерската престилка и започва да борави с мистрията, отвеса и дюлгерския чук. Той трябва да може много бързо да се докаже пред майстора, че работи добре с дюлгерския чук, че намира бързо място на камъка в зида, оформя лице, вдига прави и здрави кишета, владее дърводелството, прави сам прозорци и врати. Задължително условие за всеки майстор е да владее всички технологични процеси по строителството на къща – от изкопаването основите на сградата до покриването на покрива, от измазването до нашарването на дървените тавани с орнаменти. Към всяка степен от професионалния статут на строителите е изградена система на поведение, която се съблюдава както по време на работа, така и на битово ниво. Поведението и взаимоотношенията между майсторите, калфите и чираците могат да се определят като най-строго спазване на възрастовата и професионалната йерархия в традиционното българско общество. По време на работа се допускат и някои отклонения от традиционните битови норми, но те са свързани със специфичните условия на живот по време на гурбет или при работа на голям строителен обект. Спазват се много строги правила по организацията на работата, по справедливото оценяване и разпределяне на възнаграждението между майсторите, калфите и чираците. Голяма роля в живота на дюлгерите винаги е играл техният еснаф. Там, пред него, става повдигането в степен, удостояването с майсторско свидетелство, връчването на дюлгерската престилка на калфата и др. Еснафът си имал и свой съд, който справедливо е решавал всички спорове между членовете вътре в общността. Нищо от „кухнята” на лонджата не бивало да излезе навън, за да се пази нейният и на цялото зидарско съсловие авторитет. Затова имало и таен дюлгерски език, който строителите ползвали, когато работели в присъствието на външни хора, а също и пред стопаните, за които съграждали къща или друга постройка. Ако се вгледаме по-внимателно в организацията на дюлгерския еснаф, в йерархичните степени и в пътя за преминаването от по-ниска в по-висока степен, както и в някои ритуали и символи, включително и в названията на инструментите, тайния дюлгерски език, във взаимопомощта между членовете и задължителната благотворителност за обществени цели, не може да не забележим елементи от практиката на старите свободни зидари.

Господин Райчевски, как и с какво възрожденската ни строителна школа се свързва с древните строителни школи по нашите земи и по света?

Възрожденските строителни школи в България са много ясно изразени. Човек много лесно може да установи всеки възрожденски паметник от коя строителна школа произлиза. Малка днес по територия, България е извънредно богата на строителни стилове и школи, които макар и различаващи се доста по техника и материал, имат нещо много общо, което ги свързва по дух и послание. И то е естествено, защото колкото и далечни да изглеждат днес центровете, от които произхождат, те всички са били някога в границите на българската етническа територия, откъснати сега поради историческите повратности и сложната съдба на балканските народи, ставали много често жертва или разменна монета на интересите на Великите сили.

В този смисъл въпросът за подготовката и професионалната образованост на нашите легендарни дюлгери се свежда от някои изследователи до твърде краткото общо определение за тях като „неуки и необразовани хора”, които са използвали в своята работа световно известни строителни методи и са постигали уникални резултати като случайно съвпадение и щастливо стечение на обстоятелствата?

Това, което днес изследователите установяват като уникални умения на старите майстори, изградили материалната култура на българите от Възраждането, не са случайни хрумвания, заимствания или просто изолирани случаи. То е следствие от една хилядолетна традиция и дълга строителна практика. Българите донасят със себе си тук, на Балканите непознати дотогава по нашите земи строителни умения. Нека да погледнем дворците, храмовете и обществените сгради, които те изграждат в първите български столици на юг от Дунава – в Плиска и Преслав, или крепостните стени с идеално обработени огромни каменни блокове и още по оригинално и здраво сглобени. Този вид строежи ние виждаме по местата, където преди това израства старата Велика България, виждаме ги в Казан, в Булгар и на други места в Кубратова България. Предците ни прилагат тези свои строителни умения и в изграждането и укрепването на Дунавска България. Тук те се запознават и със строителните традиции на завареното местно население, заимстват и от тях и така достигат онзи разцвет на строителното изкуство, което впечатлява всички средновековни хронисти, посещаващи столиците насредновековната българска държава. Не можем да наречем „неуки” нашите възрожденски майстори за това, че не са посещавали модерни строителни или инженерни школи и не притежават дипломи от висши учебни заведения. Те притежават нещо повече - майсторски свидетелства, които - уверявам Ви, - макар и получени от гилдията или лонджата, са имали в някои отношения по-голяма тежест и се добивали по-трудно, отколкото една диплома след положени изпити в някой професорски кабинет.

Въпреки че сте имали възможност да го напишете разширено и задълбочено, как накратко бихте определили сега значението на възрожденското строително дело за нашата национална памет?

Майсторите строители са създали цялата онази материална среда, която ние днес наричаме българска – създали са нашия български свят. Това са манастирите ни, черквите ни, възрожденските ни къщи, градове и села с целия им архитектурен облик и постройки в тях и край тях, мостове, кули, чешми и др. Когато искаме отдалеч да си представим България, какво виждаме първо пред себе си? Виждаме Копривщица, Котел, Боженци, Жеравна, Трявна, Арбанаси, Брацигово, Мелник, Банско, Охрид и много още други възрожденски центрове. Българските майстори са изградили и градската среда на големите градове в Османската империя, Пловдив, Одрин, Солун, Смирна, Цариград и др., но това е друга тема. Думата ни е за ония китни възрожденски градчета, занаятчийски и търговски средища и същевременно центрове на духовен живот на българите през Възраждането, които изброих по-горе. Наричат ги архитектурни паметници и защитени от държавата със специални закони, макар и невинаги достатъчно ефективни за тяхното правилно опазване. Ще призная, че това им име „архитектурни паметници” не намирам за най-удачно. Освен на българската архитектура те са великолепни паметници и на българските строители, създадени от техните талантливи ръце, най-често по проект от самия майстор, творение на българския строителен гений.

 И накрая, какво е Вашето мнение за това, че Сдружението „За старите зидари” прави всестранни опити да обедини съвременните български усилия в памет на делото и моралния пример на нашите стари майстори и осъществи своята главна инициатива за издигането на монумент в тяхна чест?

Великолепна е идеята да се издигне монумент в памет на делото на нашите стари майстори. Те са моралният ни пример в днешния сложен разединен и объркан свят, отчужден от изначалния импулс към съзидание, с който великият архитект на Вселената бе дарил човека. Нека този монумент излъчва пътеводна светлина за всички, които милеят за своя род и своята земя, за светлината и за хармонията в света. Нека това бъде българският пътепоказател по пътя ни към по-високи върхове.

Споменахме в началото за книгата Ви „Строителният гений на българите през вековете”. Какво Ви накара да се спрете на тази тема измежду толкова други насоки в българската история и култура, към които проявявате интерес? Случайно ли бе това, или има някаква причина, която не сте споделили?

Не е случайно. Много отдавна исках да се захвана да проуча по-обстойно темата за българските строители, дюлгери, да го кажем по народному, но го сторих едва сега. Ако е рекъл Господ, смятам да продължа. Дюлгерството е един достоен и дал толкова много на човечеството занаят. Това е едната причина, а другата е, че аз самият съм потомък на прочут майстор - строител на черкви, сводести мостове, камбанарии, минарета и високи фабрични комини в Родопите, Одрин, Гюмюрджина, Ксанти, Пловдив, София и др. Моят дядо – майстор Славо, е починал няколко години преди да се явя на този свят, но през цялото си детство съм сушал от близките си за неговото строително майсторство, а по-късно съм и чел за делата му в краеведската литература за Родопите и цяла Тракия. Помня разказите на стогодишната ми баба. Дошли при нея три десетилетия след неговата смърт няколко души от далечен край да търсят майстор Славо за строеж на високо минаре в техния край. „Познавате ли го?” - попитала стресната баба ми Дора: „Него не го познаваме, но познаваме работата му”. В една пловдивска енциклопедия прочетох как той построил с четата си островръхата протестантска черква в този древен град. След завършването й към 1903 г. чужденците инженери го поканили да дойде с тях заедно със семейството си във Франция, където му обещавали добра работа. „Не си оставам бащинията”, бил отговорът му. На друго място прочетох, че по време на Чирпанското земетресение минарето на централната джамия в Пловдив се пропукало и заплашвало да се срути на площада. Никой не се наемал да го събори. Той не се колебал, качил се отвътре, съборил тухла по тухла пропуканата част и го изградил наново. Показвали са ми снимки на негови строежи, включително и на старата софийска гара, където работел със своя дюлгерска чета, на първите постройки на Пловдивския панаир. Последното му значително дело е било красивата каменна камбанария на черквата „Св. Илия” в родното му село Славейно, която построил по снимка, донесена му от Божи гроб, което е станало причина снимката му да стои и днес в църковния притвор. Много е работил, но не обичал да говори. От неговите мъдрости съм запомнил само една реплика, предадена ми от близки роднини. На запитване веднъж защо все мълчи и нищо не говори, той отвърнал кратко: „На майстора работата му говори“

Дата на публикуване: 23/09/2016