Възрожденските ни майстори дават отново живот на българската строителна традиция

Проф. д-р. арх. Жеко Тилев е роден на 26 август 1950 г. в Симеоновград, Хасковско. В продължение на 21 г. той е ръководител на катедра „Технология на архитектурата“ в Архитектурния факултет на УАСГ, където преподава и сега. Специализирал е „Технология на архитектурата” в Римския университет, Италия. Основател, управител и главен проектант е на „Тилев Архитекти“ ООД. Участва и печели награди и номинации в над 40 конкурса за проектиране. Негово и на екипа му дело са архитектурните проекти за строителство, преустройство или реконструкция на над 260 известни сгради с обществено и производствено предназначение, жилищни здания, селища от затворен тип, къщи, вили, апартаменти, специални интериорни проекти, обекти – синтез на архитектурата с други изкуства, както и реставрацията и адаптации на много архитектурни и исторически паметници, мемориални и музейни комплекси у нас и в чужбина. Има множество научни публикации и участия в научно-изследователска дейност

Проф. Тилев, какво са за един водещ български архитектурен творец като Вас нашите стари възрожденски майстори?

В най-добрия смисъл на думата – учители. Имах удоволствието, големия шанс и възможността още като студент да участвам в работата на Научно-експедиционния клуб за изследването на българската възрожденска архитектура на различни места в страната. Това ми даде шанс да се докосна до невероятното богатство и още като студент да попивам от него, дотолкова доколкото тогава съм могъл да го разбирам. Но със сигурност съм го почувствал. От тогава насам творческата ми съдба е неразделно свързана с нашето архитектурно наследство и с майсторите, които са го сътворили. Отделих 10 години от живота си за проучване на архитектурно-историческия резерват „Ковачевица“. Уроците, които получих в контактите си с тази архитектура, по всяка вероятност са в основата на всичко, което съм създал в работата си и което представлявам като професионалист. Това бяха най-ценните уроци. Постарах се да ги разбера, да ги осмисля и да ги заложа в бъдещите си работи като архитект, като направих едни - по моя преценка - достойни за висотата им проучвания и научни изследвания. Надявам се да останат като отговорно отношение на един съвременник към завещаното ни архитектурно наследство. Малко анахронично звучи това, което споделихте, при наличието на мнения, при това академични, че тези хора са били неуки, необразовани… А ето че те са учители на един български архитект, носител на престижни наши и международни награди. Точно подобни мнения са невежи и в дълбоката си същност – несъстоятелни. Ако се погледне назад в историята на изкуството, ще установим, че почти никой от великите имена нямат висши степени на образование. И какво от това? Истинското се получава от самообразование. Образование не е онова, което някой ти дава по негова преценка. В основата е самообразованието, с него ще вземеш по своя преценка от това, което те заобикаля, включително и от тези, които те обучават. Да се учиш сам е много важно условие да успееш. Разбира се, говоря за обучение, което надхвърля тесните ограничени рамки на училищното образование. То дава една насока - важна, естествена, стабилна, но тя е недостатъчна. Никой голям творец не е останал с училищното си образова

 

И в този смисъл, изследвайки резервата „Ковачевица“, плод на което засега е първият том на Вашата книга „Архитектурата на Ковачевица“, каква информация добихте за системата за самообразованието, за самообучението, за самоподготовката, която са имали старите ни майстори?

Случаят с Ковачевица е малко по-специален. В страната ни е прието от специалистите сътвореното от старите майстори да се нарича „народна архитектура“. Това е архитектура, която има фолклорна основа, тясно е свързана с непосредствения житейски опит и ежедневието на хората и най-често няма авторство. Но за Ковачевица нещата не стоят точно така. Ковачевските строители са част от една плеяда майстори, те са клон от южнобългарска школа, най-видните представители измежду които са тези от Брациговската школа. Ковачевската школа е възникнала от една невероятна симбиоза между местните строителни практики и професионален опит на зидари, дюлгери, дошли от Македония, от Дебърско. Те са част от една голяма група бежанци, които в резултат на размириците през XVII век тръгват в източна посока. Десетина семейства остават в Ковачевица, а другите продължават и се заселват в Брацигово, където основават Брациговската школа. Тези две школи обаче не са резултат на едно наложено професионално развитие от пътуващите архитекти, дошли от занаяти, обичаи и манталитет) налага и изисква. Така че това, което се е получило, е в резултат на невероятна връзка между местните традиции и професионалния опит на заселилите се в Ковачевица дюлгери. От там нататък развитието на този занаят може вече да се твърди, че е опит. Защото в условията на регулирано и организирано практикуване на професията зидар и архитект, разбирайте го със съвременния термин, се извършва едно непосредствено активно и изключително резултатно обучение. Там този, който се обучава, влиза в условията на реалната строителна практика, преминава през всички степени – чирак, калфа, майстор и башмайстор. Това е сериозно и резултатно обучение, на което могат да завидят съвременните студенти по архитектура.

 Вие имате щастието да работите с млади хора, бъдещи архитекти и строители. Какво според Вас в съвременната динамика представлява интерес за тях в паметта за тези наши стари зидари?

Това наследство и тази памет са част от условията, в които се осъществява съвременната архитектура. Това може би е общо казано, но начинът, по който се реализира архитектурната практика в УАСГ, е показателен. В нашия факултет активно и успешно се преподава история на българската архитектура. Имаме специализирани дисциплини по опазване на архитектурното наследство, реставрация и реконструкция на сгради. Много от проектите винаги се правят в контекста на историческата памет. Това е голямото предизвикателство. В момента се сещам за един израз от Зигфрид Гидион. Той е сред теоретиците на модерната архитектура, който казва, че „отношението към миналото може да стане творческо само тогава, когато архитектът е в състояние да разбере неговия вътрешен смисъл“. Това е водещият момент, върху който както и аз, и колегите от нашия факултет акцентират в обучението на студентите да работят с историческия контекст. Освен това - вярно, не сме в Италия, но все пак следите на тази памет се намират около нас. Навсякъде. Архитектите са в ежедневен контакт с нашите селища, със старите градски части, с отделните паметници. И непрекъснато се налага да се проявява творческо отношение, свързано със съдбата на тези паметници. Защото миналото не е музеен експонат. Ако то стане музеен експонат, придобива една съвсем друга стойност. Миналото е полезно, активно и носи белезите на съзидателност тогава, когато можем да го разберем, да го интерпретираме със съвременни средства и да го вградим ясно, категорично, ненатрапчиво, но с неговите стойности, със съответния пиетет, в ежедневието и да го оставим на бъдещето. Имам щастието да работя непрекъснато със сгради, които са значими архитектурни паметници. Това е невероятна отговорност и предизвикателство. Защото подобно поведение изисква изключително творчески заряд, отговорност, а и нравственост. Да можеш да преодолееш своето творческо его, прекланяйки се пред другите, които преди теб са сътворили този обект.

А какво са вградили старите майстори в сградите, съоръженията, храмовете, какво е тяхното послание, което те са оставили към нас по българските земи?

На този въпрос може да се отговори по два начина. Професионално или твърде общо –популистки. Но това не означава, че подобно отношение е лишено от смисъл и не е ценно. Ако трябва да направя една обобщаваща професионална оценка, то точно възрожденските ни майстори дават отново живот на българската строителна традиция, която е загубена в края на Средновековието и през османското робство. Тя е тотално разрушена. Те я създават, утвърждават и развиват. Това е традиция на рационализъм и органична архитектура. Органично свързване на утилитарни с естетически принципи. Една отворена система на мислене и формообразуване. Това са непреходните композиционни същности, структурните и художествените принципи на архитектурата ни. Що се отнася до втората страна на оценката, бих казал, че със своето майсторство те са ни завещали много висока степен на отговорност, интелигентност, творчески и човешки морал с всичко, което са съградили. Всичко, което са правили, са го правили с невероятно майсторство, неподправена любов, професионално достойнство и чест – да изградиш нещо, за да остане и след теб. Били са истински майстори.

Проф. Тилев, редица изследователи правят опит да свържат в една обща верига строителния подвиг на нашите възрожденски майстори с тези, които са изграждали Хеопсовата пирамида, Храма на Соломон, по-късно – със строителите красивите катедрали, църкви и джамии по света, стигайки до моста на Бяла. Може ли да се търси някаква логична историческа връзка на развитие на човешкия гений в различните географски райони в този смисъл?

 Абсолютно да! Колкото и да е трудно да се дадат прецизни достоверни отговори, тази логическа връзка все пак съществува. Не би могло да я няма, защото нищо на света не възниква от нищото. Всяко човешко творение почива на предходни достижения. Особено в областта на архитектурата и строителството, където този опит трябва да бъде и осмислен. Той е достижение на мисленето. Това е и рационален опит, свързан е с дадена технология и начин на изграждане. Затова определено цялото развитие в историята на архитектурата реално има обща връзка. Няма как отделните епохи и паметници да са възникнали отделно, изолирано, самостоятелно. Те винаги са в някаква историческа приемственост. Това не означава, че паметникът няма право на съществуване сам по себе си. Защото винаги върху една строителна традиция възникват онези изключения, които ние наричаме шедьоври. Всъщност историята на изкуството, в т.ч. и на архитектурата, е поредица от изключения и точно тези върхови отклонения от общоприетите условия и традиции, които големият гений е пресъздал творчески, бележат развитието. Разбира се, връзките могат да бъдат търсени на различно ниво. Понеже се занимавам и с тракийска архитектура, мога да твърдя, че и в нея, и в египетската култова архитектура – пирамидите, съществува един и същи проблем, превърнал се в принцип на създаване на средата: въпросът за безсмъртието на душата и за преминаването на човека от неговия ежедневен бит в света на мъртвите. Важните и определящи социокултурни характеристики, властващи в различните исторически епохи – религиозни възгледи, ритуали, виждания, мироглед, непрекъснато се пренасят в света на архитектурата и осигуряват мотивацията, критериите и творческото кредо на авторите. За мен като че ли от най-древни времена, когато се е родила архитектурата, до съвременната стои един Творец, който има различни въплъщения. Веднъж като автор на египетските пирамиди, втори път като този на гробницата на Севт III, после на катедралата „Нотър Дам дьо Пари” или Кьолнската катедрала, на Айфеловата кула или моста на Бяла… Това е един Творец в различни състояния, опит и художествен мироглед. Това може да се нарича по различен начин, още повече че понякога историческата връзката се прекъсва. И тогава е много важно за следващите поколения да възстановят традицията. В това действително е и ролята на нашите възрожденски майстори – във възраждане на архитектурно-строителната традиция по нашите земи. Преди месец с жена ми посетихме Земенската църква. Разбира се, отлично я познавам от литературни източници. Сега я разгледах подробно. Изключително проста, уникална като композиция сграда – кръст, тамплиерски кръст в план, от ХI в. Може би наистина няма случайни неща. При това – със забележително съответствие във визията на вътрешната и външната форма. Нека да подчертая, че това е най-ценното и на Кръглата църква в Преслав, която по своята композиция и художествен образ е ненадмината – шедьовър в цялата световна архитектура. След това тези принципи са загубени и отново се създават през Възраждането. Строително-архитектурните принципи на Кольо Фичето носят белезите именно на тази неподправена връзка и енергия на отношението вътре – вън.

А каква е връзката на нашите възрожденски майстори със строителната цивилизация на тяхното съвремие?

Цялото развитие на българската архитектура в края на XIX и началото на XX в. лежи върху онова, което те са направили, независимо че това е периодът, когато в България навлиза архитектурният академизъм от подготвени в Европа чуждестранни и родни архитекти. Продължавайки духа и традициите на възрожденската архитектура, дипломираните български творци демонстрират невероятен усет за национална архитектурна форма и художествена интерпретация. Ще посоча един пример. Близко до университета ни, малко по-надолу по „Графа“, се намира църквата „Св. Седмочисленици. Това е било джамия, строена през 1528 г. от най-големия архитект на Османската империя, българина по произход Мехмед Синан. А в началото ХХ в., през 1901 – 1903 г., арх. Момчилов и арх. Миланов реконструират тази сграда в християнска църква. В момента това е едно уникално здание, в която всичко е българско като излъчусещане. Невероятна илюстрация на целия този път, който е изминала българската архитектура.

На мен ми се щеше да потърсим по-конкретен отговор на въпроса за връзката на нашите възрожденски майстори със строителните задруги, братства, ложи и т.н., които работят по това време на Запад. Мнозина изследователи виждат в това и пътя за притежаваните сериозни знания, които те проявяват в своята практика у нас, например умението да прилагат с голяма с точност „златното сечение” в своите строежи, потвърдено категорично от съвременните аналитични математически модели.

Това не е единственият белег за очевидна връзка, влияние или приемственост. Да, „златното сечение” е известна структурна закономерност в живата и нежива природа – осъзната, прилагана и като средство за хармонизация в архитектурата и в други изкуства. То се използва в нашата архитектура преди и по време на Възраждането се явява едно от най-големите доказателства за тази връзка и приемственост, за която говорим. Но същността в работата на нашите майстори е не само в пропорционалните основи – тук става въпрос за цял комплект от композиционни похвати, за определени техники за трасиране, изграждане, за определени технологии, които се прилагат, които влияят върху крайните резултати, върху формата. Защото едно е да строиш с дърво, друго – с камък. Зад всичко това стои усвоен и трансформиран опит. Ще бъде обаче безотговорно да се посочат точните пътища, по които опитът навлиза в практиката на възрожденските ни майстори. Но няма как този опит да се е загубил, защото през цялото си време човек живее в изкуствена среда, наречена архитектура, която не може да се изгражда по друг начин, освен на базата на умения, знания, традиции, които се пренасят и усъвършенстват непрекъснато. Много е важно да се подчертае, че с унищожаването на архитектурно-строителното ни наследство по време на османското робство, не трябва да се смята, че е унищожен и опитът, който дълго време е трупан и е достигнат до момента на падането ни под чужда власт. Всъщност в условията му главните строители в Османската империя са от Балканския полуостров и най-вече от българското население. Нашествениците нямали строителна традиция, защото са номади. И това, което се случва като развитие на специфична религиозна архитектура, всъщност транслира местния опит, което е класическият опит на античната архитектура и опитът, натрупан през Средновековието. В процеса на развитие на българската строителна традиция в края на Възраждането нашите майстори са в непрекъснат контакт със съседните страни и обменят знания и практики. По линията на този обмен по всяка вероятност се е трупал и опитът, който сдружените форми носят в себе си. Защото строителството е такъв тип творчество, което иска колективна форма на създаване, на изграждане. И тук със сигурност е най-важният момент, който ни дава основание да смятаме, че в майсторските задруги по време на Възраждането лежат дълбоки корени на подобен тип организация.

 Тази организация впечатлява с документите, които са останали за нея, за начина на планиране на работата, както и високо морално отчитане на тази дейност, и отговорности, за всичко свързано с нея. Актуален ли е днес този пример за съвременния инвестиционнен процес в проектирането и строителството и за хората ангажирани в него?

Много добър, но крайно пожелателен начин да насочим традицията в съвремието. Казвам пожелателен, защото организацията на работата в една строителна група по време на Възраждането с всички специфични елементи, за които говорите, включително и високата степен на нравственост, са били част от подобна културно-историческа социална среда. Трудно ми е да твърдя, че днес, в условията на безкрайно продължаващия нашенски преход има подобна среда, която да изисква и налага такава висока степен на творческа отговорност и нравственост. В момента връзката с архитектурата е такава, каквато инвеститорът я иска. Защото архитектурата не съществува сама по себе си и сама за себе си. Съвременният български архитект е принуден да прави непрекъснати компромиси. Жестоки компромиси на невероятна цена. Тук не става въпрос за цената на неговия труд. Става въпрос за цената на компромиса за сметка на качеството и тази нравственост, която трябва да е вградена в това, което се създава. Затова мисля, че нашето архитектурно наследство и делото на майсторите ни трябва да бъде пример за архитектура и строителен професионализъм, но не само в тесните професионални рамки на една гилдия, на Камарата на архитектите и инженерите в инвестиционното проектиране, на Камарата на строителите в България и на Съюза на архитектите. То трябва да бъде пример за цялото общество. Все пак хубавото е, че има един еталон, за който да се борим, който да отстояваме.

 

Вие по какъв конкретен начин в момента извеждате този пример и го довеждате до знанието на обществото? Той може ли да бъде увековечен например и чрез един общ паметник на старите зидари, който наред с оцелелите безбройни Старите майстори паметници, издигнати от техния гений и вдъхновен труд, да ни напомня за справедливото отношение на нашето съвремие към тяхното дело?

Този въпрос е много интересен. Какво разбираме под паметник? Няма да крия, че в момента съм обсебен от Кръглата църква в Преслав. Вече втора година се занимавам с нея и ще посветя една моя книга на изследването си върху нея. Тя заслужава да бъде представена във възможно най-адекватната и научнообоснована светлина – какво представлява тя, какви са нейните качества, особености, място и значение в българската и в световната архитектура. Само ще кажа, че за мен това е уникален, недостигнат от развитието в други страни и други епохи пример. За съжаление с едно отношение и оценка на незаслужено крайно профанизиране. Смятам, че ако успея да го направя, това би било заслужен паметник на майсторите строители, които са изградили този обект. Това е моята отговорност, моят пантеон за тези хора. Иначе можем да издигаме всякакви монументи, но нека най-напред да направим тези, които всеки един от нас дължи на своите предшественици и учители по един скромен, отговорен и професионален начин. Тогава ще имаме правото да издигаме и големите и вечните паметници. И само тогава всеки, който би бил построен, ще има възможността да бъде оценен по достойнство и главното – всеки ще има правото да се преклони пред него. Другото е мимолентност.

Дата на публикуване: 22/07/2016