Да изградиш нещо, за да остане и след теб.

Да изградиш нещо, за да остане и след теб.

Кръстопът на националното достойнство и закърнялата народна памет

Тръгваме на едно своеобразно пътешествие, което ще извървим, припомняйки си за майсторите, строители на пирамидите в Египет, ще продължим със спомена за родните ни първомайстори на Рилския манастир в Рила планина и до моста над Янтра край Бяла... Ще извървим вълнуващия и поучителен път за съвременните наследници на предците ни – строители. Какво е общото между църквата „Санта Кроче” във Флоренция, Дяволския мост край Ардино, Дупнишката порта на Рилския манастир, старата чешма в Брацигово, джамиите Байрякли и Селимийе в Одрин? – въпрос, който съществува в българската историческа изследователска литература както и отговорът: На всичките може да се види Печатът на Соломон. Тълкуването и използването на хексаграма, или двата противоположни триъгълника, известни като Пламтящата звезда или Звездата на Давид и други, е хилядолетен знак, който има най-разнообразно тълкуване в различните учения и езотерични течения, но никой не отрича неговия божествен произход и силно въздействие срещу злите сили. Това, че той е приет за държавен знак на Израел, не прави знака само еврейски, защото неговото общочовешко използване е твърде древно и многостранно. А названието му Печатът на Соломон идва от легендата, според която истинното име на Бога – Йехова или Адона, и хексаграмът са били гравирани върху вълшебния пръстен на цар Соломон, с който държал в подчинение пълчища демони и зли духове. В случая той и другите общи тайни знаци и символи, които са оставили след себе си строителните братства по с­­­­­вета до днес, са използвани умело от някои изследователи, за да докажат, че и родните български възрожденски дюлгерски съюзи са били достойна част от това световно строително братство. Съществуват редица успешни авторски опити за изследване пътя на познанието и умението да се строи, за хората и принципите, които са го съхранявали. Мнозина от тях са били изкушени да надникнат извън легендите и да потърсят логичните обяснения за невероятната им организация, запазена през хилядолетията. Да намерят българския принос в този загадъчен път. Може без преувеличение да се каже, че през последните десетина години книгата „Свещеният триъгълник” е едно от най-последователните и най-пълните обобщени изследвания за българските строителни братства. И вероятно това е така, защото тя е почерпила факти, легенди и предания, съхранени в близо стотина труда на наши и чужди автори, както и от библейски писмени източници за произхода и връзката с многовековната гигантска работа, която са оставили след себе си строителните братства в паметниците – жалони в развитието на човешката цивилизация. От концентрираната информация и тълкувателните обобщения всеки любознателен българин, а и чужденец може да се запознае с епохата и причината да се появят понятията, които той среща в съвременната специална и обществена лексика, които често повтаря, но които до край невинаги разбира или поне често нищо не знае за произхода и философския им смисъл, закодиран в тях от векове. Сигурно е, че всеки, докоснал се до тези знания, въпреки своите ежедневни грижи, професионални обременености и пропуски в своите исторически знания, ще гледа на общочовешката и родната история по по-друг начин.

Влизайки на 20 октомври 2012 г. в църквата „Св. Иван Рилски”, построена през 1880 г. в голямото димитровградско село Добрич, потърсих и забелязах нетърсеното до този момент от мен. По цялото протежение над иконостаса на храма стоеше монтиран огромен Свещен триъгълник с Всевиждащото око и излизащите снопове слънчева светлина от него. И въпреки че коментарът е излишен, не мога да не спомена, че се почувствах озарен от просветлението, което ми беше дало вече придобитото знание. Това непременно ще се случи с всеки, щом се докосне до житейската, занаятчийската и моралната същност на старите български майстори. Защото, ако общото между построеното в древните селища или в по-ново време – между църкви, катедрали, манастири, джамии, мостове, чешми по целия свят и у нас, е Печатът на Соломон, то великотърновци например не могат да останат безчувствени, щом, както твърдят изследователите, символът може да бъде открит в Канделаровата и Костанцалиевата къща в Арбанаси. А споменатото вече от мен Всевиждащо око, вградено в триъгълник на фона на сноп слънчеви лъчи, което грее на Декларацията на човешките права от 1789 г., в българските църкви в Истанбул и в Одрин, в Зографския манастир в Атон, става факт с особено значение, защото на същия символ се натъкват търсещите и в иконостаса на църквата „Св. Димитър“ във великотърновското градче Бяла черква, на свода на храма в град Павликени, в шарената църква на Преображенския манастир край старопрестолния град. И ако въпросът, какво търси череп с две кръстосани кости в олтарите на църквите „Св. Троица“ в Свищов и „Св. Димитър“ в Бяла черква, е важен исторически, отнасящ се с огромна сила за разпръснатите из цяла България символи, то спокойно разумът ни разбира и постепенно се доверява, защото става ясно, че те са запазена марка на нашите стари майстори строители. Не по-малко ясен става и въпросът, дали искаме да видим, след като столетие и повече се правим, че не забелязваме, че българските православни храмове и иконографията им от периода на Възраждането изобилстват от триъгълници, звезди, слънца, луни, чукове, брадви, тесли…

А „златното сечение”, което строителите ни са прилагали в пропорциите при строителството на някои каменни църкви, издигнати през XIX в.? Та те значи са го владеели така, както са го умеели архитектите на Хеопсовата пирамида, на Партенона в Атина, на Пантеона в Рим, на „Парижката Света Богородица”? – питат представителите от най-будната част на изследователската ни историческа наука. Не е тайна, че казионната историческа наука упорито поддържа твърдението си, че това са странни съвпадения и нищо повече, защото българските майсторизидари били самоуки, самобитни и неграмотни, че те действали по усет. Но вече са натрупани достатъчно доказателства, които сочат точно обратното – старите ни майстори са познавали архитектурните новини от Западна Европа, пътували са и са учили в Далмация, Италия, Германия, Франция.

И всичко това е мобилизирало днес много сериозно не един и двама съвременни български специалисти в различни области на живота, които смятат, че си заслужава да продължат заедно разходката във времето и да потърсят и споделят със синовна гордост видяното, чутото и прочетеното за следите и хората, които са ги оставили.

В първата половина на миналия век френският египтолог Бернар Брюйер прави разкопки край Тива, в древното египетско селище Деир ел Медина. Там той попада в огромна шахта на скици и ескизи на древни майстори, съхранявани върху варовикови отломки и пластини. Наяве излиза дори кореспонденцията на обикновените египтяни, живели по тези места през второто хилядолетие пр.Хр. Известният египтолог, изучавайки гробовете на древните жители на Деир ел Медина, проумява, че се е натъкнал на необикновена находка. От рисунките, издълбани в камъка, изникват изображенията на множество отвеси, екери, мерната единица на древните египтяни – свещения лакът… Това категорично убедило изследователя, че е попаднал в параклис на занаятчии от професионална общност. Наблизо в пещера открива и светилището, посветено на символа на мълчанието за древните – богинята змия Мерецегер. Скоро разчитането на надписите убедило откривателите, че Деир ел Медина е било селище на талантливи хора – каменоделци, зидари, дърводелци, художницскулптори, архитекти, на онези, които в Новото царство са били майстори от строителното братство, издигнало гробниците на великите фараони. Пълното име на това древно братство, достигнало до наши дни, е било Слуги на мястото на истината и хармонията, а всеки негов член се е наричал „Този, който слуша майстора“ при строга йерархия в три степени – чирак, калфа, майстор.

Нека продължим нашето пътешествие, прескачайки през епохите, в които споменът на времето е оставил ясни следи за наследството на знанията, символите и мълчанието на членовете на тези строителни братства по света през столетията, и да се насочим към нашите географски ширини.

Ситуацията на Балканския полуостров в периода 1330 – 1345 г. и възловите промени, довели до завладяването на Константинопол на 30 май 1453 г., са най-близкият изходен пункт за целта на нашето пътешествие. Тогава Мехмед II влязъл на бял кон в Константинопол и се отправил направо към храма на Юстиниан I – световния християнски строителен шедьовър, църквата „Св. София“, за да издаде заповед след трите дни на кървава вакханалия на завоевателите да се пристъпи към грандиозно строителство.

Към обезлюдената нова стара столица заприиждали липсващите висококвалифицирани кадри в архитектурата и строителството. За впечатляващи образи и оригинални символи, за изграждането на величествени здания, известяващи могъществото на османската власт, липсвали майстори. А с това се бележи и началото на движението на строителните братства начело с изкусни велики майстори – архитекти, строители и художници от Европа и Балканите, към Константинопол, превърнат в столица на младата жизнена империя.

Появяват се известни строители от славянски произход с турски имена, сред които блести Синан – бащата на златния век на османската архитектура, отнет като юноша от гръцките си родители (а според някои изследователи – с български корен). Епохалното архитектурно наследство на Синан паша обхваща строителството на близо 360 сгради, като за шедьоври сред тях се сочат джамиите „Шахзаде“ и „Сюлейманийе“ в Истанбул и „Селимийе“ в Одрин, както и Черната джамия, от която е израснала днешната църква „Св. Седмочисленици“ в София. Въпреки че степента на участието му в строителството на Черната джамия се оспорва от някои наши съвременници.

По пътя си се отклоняваме за кратко от главната си цел – старите български майстори и техните строителни братства, за да се докоснем до балканската строителна атмосфера преди тяхната поява. Че Синан паша е познавал структурата и философията на строителните братства, става ясно от известната негова самооценка, която този велик майстор си е дал, като „Шахзаде“ определил като ученическата си работа, „Селимийе“ било делото му като калфа, докато „Сюлейманийе“ била майсторската му защита. И въпреки огромните ограничения, налагани от исляма, и подмятанията на османската власт и лично на султан Сюлейман Великолепни, Синан паша оставил свой впечатляващ отпечатък във вътрешното и външното строителство и оформление на сградите. За да няма съмнение кой е майсторът, той поставил и своя печат и както свидетелстват изследователи, в джамията „Селимийе“ Синан успял да вгради печата на Соломон а витражите са изпъстрени с плетеници от звезди и сложни геометрични фигури, напомнящи за готическите. И съвсем в духа на строителните братства и традицията на великите майстори Синан паша се погрижил тайните на занаята да не се изгубят и си отгледал за наследник един друг славянин от Румелия – Мехмед ага, който станал имперски архитект и през 1609 г. завършил джамията „Ахмедие“, която трябвало да затъмни с блясъка си „Св. София“. Той нарушил канона и вместо две или четири минарета построил шест – с едно повече от джамията в Мека, и предизвикал истински шок сред фундаменталистите. Интересно е, че Сюлейман I го пратил „на обмяна на опит“ в Македония, откъдето Мехмед ага донесъл готическите модели, които приложил при строителството на „Ахмедие“. И това не било случайно.

Строителната си гилдия Македония взела от Далмация и нейния град Дубровник, в който през Х – ХI в. активно се стремели да споделят европейските ценности. А някъде през следващите столетия – XIV – XV в., далматинските майстори трайно разпространили своята организация на труда и в Западна Македония, което приближава все по-близко към поробените български земи историята за строителните братствата

В един от най-критичните периоди за османските султани – ширещия се повсеместен политически сепаратизъм, в края на 50-те години на ХVIII в. в западномакедонските строителни братства в Костурско и Корчанско започнала подготовка за един дълъг път в посока североизток.

Преселението е ориентирано според някои изследователи на епохата по маршрута Костур – Воден – Тиквеш –Петрич – Неврокоп (Гоце Делчев) през селата Гърмен, Скребатно, Ковачевица. Първата преселническа вълна е от 1760 г. Втората вълна се състояла в края на 80- те и началото на 90-те години на XVIII в. В Ковачевица и Батак останали 10 фамилии, а другите 130 продължили към Пещера. Голяма част се установили в Брацигово, други части – в Перущица, Козарско, Дебращица, Паталяница и Црънча. Част от тях минали в Северна България, като най-добрите каменоделци се установили в Дебращица, а иконописците отседнали в Банско и Тревненско. Същевременно Брацигово се превърнало в „бастион на свободното зидарство“

От този момент нататък можем да говорим за Българско възраждане. Именно ложите от Дебърско и Корченско, които дошли в неразвита и апатична поробена България, започнали буквално да зидат основите на нацията. Те променили топонимията и прекъснали процесите на турцизация. Главен двигател в този процес била строителната ложа

Първите имена на старите майстори по нашите земи, които са строителите на една от първите им големи поръчки от местната власт – моста на р. Марица край Пазарджик през 1799 г., са Ицо Гърнето, Райчо, Дуко, Зога, Йорго, Михо, Щерьо Арнаут и дядо Аврам. След това ще прочетем и имената на майсторите Марко Зисо и Петър Чомпъл, построили църквата „Св. Неделя“ в Батак. Ще научим имената на майсторите Исидор, Никола Гюлемет, Илия Дюнин, Нольо, Славчо Рашайко, Клянчо Рашайко, Ицо Прекум, които заедно с калфите и чираците си поели да издигнат каменния Рилски манастир. По пътищата започнали да се появяват чешми, като на много от тях се мъдрел знакът на майстора – печатът на Соломон. Като на тази, от която потекла хладна водица за пътниците през горещия юли на 1791 г. по пътя между Пещера и Брацигово. Това са „бащите“, наречени така от изследователите. Идва ред на „синовете“, които ще бележат със знака на брациговските майстори – Соломоновия печат, строежите си в Одрин Истанбул, Беломорието, Македония, Румъния, Австрия и т.н., а техните събратя в Западна Европа украсяват с него фасадата на култовата църква „Санта Кроче“ във Флоренция

Следва името на водача на новото поколение на великите брациговски майстори – Иван Боянин. Той продължил делото на няколко вековната строителна дейност на Западномакедонската строителна ложа, част от която по-късно се преименувала именно на Брациговска. Иван Боянин е решавал редица технически и конструктивни проблеми като своите събратя преди него и след него. Те владеели до съвършенство изкуството да се обработва камъкът, познавали перфектно неговите породи и качества. По този начин изградили истински монументални сгради – църкви, кули, камбанарии, красиви чаршии и тържища. Зад тези видими образи се криела отлична подготовка по приложна геометрия. Божествената пропорция – негово величество триъгълникът, магията на квадрата и осмоъгълникът били основните оръжия във вечната игра със земното притегляне. Прилагането на пропорциите на златното сечение в крайна сметка издава генетичната връзка на брациговци с цялата плеяда архитекти и строители от Древността

Чрез обобщената и вълнуваща история се появяват в нашето съзнание имената и забележителните строителни дела на загадъчния майстор Алекси Рилец и на Павел Йоанович, емблематичния привърженик на принципа на мълчанието, спазван хилядолетия от строителните братства. Мнозина от нас ще чуят за първи път и за безспорния майстор на пропорцията и детайла от Блатеница – Миленко, и още много имена и техните забележителни архитектурни, строителни и зографски дела, за да стигнем до най-високия в българския пантеон на това изумително със скромността и таланта си братство - Уста Кольо Фичето.

Когато се пише за него, не бива да крием огорчението си от „вкоренената представа“ на българската академична наука не само за Уста Кольо Фичето, а и за всички наши майстори строители от епохата на Възраждането, че те са самоуки и неграмотни. Има за щастие и изследователи, които на висок глас се възмущават, че това може да се пише в научни трудове за дряновеца, който на 36 години става майстор, всепризнат за такъв от целия дюлгерски еснаф. И недоумяват, че Уста Кольо Фичето, хем се е учил от тревненските, албанските и брациговските майстори, хем останал самоук и неграмотен.

Има, разбира се, и разумни учени, за които отговорът за явлението Уста Кольо Фичето не е никак елементарен. За тях над житието Никола Фичев виси естественият въпрос – „как е възможно едно българско момче от дълбоката провинция на Османската империя да построи такова хидроинженерно съоръжение като моста над Бяла, което се приема не само от неговата практическа страна, но и като произведение на изкуството

Като едно истинско братство работели по държавните обекти Брациговската, Дебърската, Малгарската, Костурската, Златишката и Търновската строителни ложи.

Именно всичко това стана причина няколко приятели ентусиасти да се въодушевят и да се обединят в Сдружение с нестопанска цел „За старите зидари” и да издигнат инициативата си за строителство на монумент в памет на старите майстори като някакъв общонационален опит да се изтрие несправедливата забрава над тези достойни български мъже. И вече не е никаква тайна, че изборът за издигането на този паметник клони към ВеликТърново въпреки наличието в началото на обсъждането и на други предложения. За това повлияха навярно още от самото зараждане на идеята вълнуващите разкази за Уста Кольо Фичето и Велико Търново. За силно акцентирана в този смисъл се явява връзката между Велико Търново и Уста Кольо Фичето, погребан там, в документалния разказ за местното Марно поле на Киро Тулешков (1846 - 1904), публицист, общественик, участник в революционното движение, роден в Дряново и свързан със съдбата на Търново. След Освобождението той е оставил ценни мемоари за живота и практиката на занаятчийските еснафи в града. Използван от историци и изследователи, с неговия разказ по един великолепен, тържествен и дори грандиозен за доосвобожденска България начин се описва церемониалът на тестира. Той се извършва от търновския войвода, после аенин, после паша, а до Освобождението ни мютесарафин. Големецът им отстъпвал фурната и голямата готварница с петте големи казана. Приготовленията били впечатляващи. В деня на церемониала на приемането на новите майстори в лонджата още от тъмни зори всичко се раздвижвало, почти цяло Търново се вълнувало от този церемониал. Самият Киро Тулешков пише за това събитие, оставило ясна и дълбока следа в съзнанието му: Улицата на града, която води за Марно поле, заприлича на парижки булевард. Защото тя едвам побира народа, който се стреми… към Марно поле.

Неразгаданата тайна за придобиването на гениалните строителни знания и умения на хората на Уста Кольо Фичето, архитекта и строителя на моста при Бяла, на църквата „Св. Троица“ в Свищов, на генерацията майстори и калфи, работили под негово ръководство, си остава. Сред продължилите достойно съзиждащото му дело като че ли по-известни са Недялко Йорданов от Килифарево, Драган Моралията и Пенчо Карапора от Дряново, Пеню и Марко Рашкови, Иван Пенчев от Марча, Гани Стойков от Дебелец, Иван Колев от Длъгня, Иван Копката от Търново и др.

 А самият Кольо Фичето е изкарал чирашките си години в Трявна. Според авторитетни мнения първият учител на младия Никола е Марко Зисо. А други от сериозните изследователи на живота му смятат, че през четирите години от 1836 до 1840 г., за които няма обяснение къде е бил, той се е докоснал до Европа. Твърде красноречив е онзи отговор, който той дал на един от учениците си, който го попитал защо си носи старите цървули, а Уста Кольо Фичето му отговорил: „За да не забравя, че в света съм видял по-дълги мостове, повисоки къщи от тези, дето аз строя“.

Според паметта на неговия собствен род, макар и не с категорична сигурност, се съхранява и днес твърдението, че Кольо Фичето е успял да посети в Западна Европа Италия, Германия и Франция. Категорично е обаче становището, че е работил с майстори от Корча (Албания), от които изучил сложния каменоделски занаят и приготвянето на разтвор от хоросан с вода. Изследователите на живота и делото му считат, че може би тънкостите в строителството на мостовете са му били показани от брациговските майстори и италианските строители, при срещите си с които е научил за прочутия мост на р. Арно във Флоренция.

 Именно неговият род съхранява и една твърде интересна и правдоподобна легенда, за да я подминем, която била разказана от игумена на Преображенския манастир:

Случило се нещо необичайно. Парижката катедрална църква „Св. Богородица“ започнала да се пропуква застрашително за целостта й. В Париж знаели за големите умения на майстор Кольо и затова помолили Мидхад паша, който бил френски възпитаник, да изпроводи майстора, за да реши въпроса. Без бавене потеглил Фичето, първо с параход по Дунава, после с влак и пристигнал на парижката гара, както си го знаем в облеклото и в едната ръка бастунчето – метрото, а в другата със свалените от работа дисаги, в които са били строителните потреби… веднага го завели при църквата и без много усилия майстор Кольо открил подпочвената вода, нарушаваща спокойствието на сградата. Дал необходимите указания, работата се решила и Първомайсторът поел по обратния път…

 Това ни кара да се вгледаме задълбочено в творчеството му, за да открием знаковата закономерност, че славата на Уста Кольо Фичето започва именно след като е „изчезнал“ в годините 1836 - 1840. Защото е пределно красноречив фактът, че неговата майсторска строителна епопея започва след 1842 г., когато той поставя основите на църквата „Св. Богородица“ в Търново.

Трудолюбиво и с уважение ние научаваме още имена от българското строително братство, които са работили с Кольо Фичето и са оставили следи и знаци за своята принадлежност към това братство. Между тях е и тревненският зографин Йоаникий папа Витан. Както и Павел Йованович, майсторът на най-голямата съборна църква през XIX в. по българските земи – „Св. Богородица“ в Рилския манастир. Много от нашите големи стари майстори минавали през резбарството, след като изучели тайните на камъка, формулите на раз творите и начина на зидане. Сред тях са и тревненскте резбари, бащата и синът Цоню и Симеон Василеви. А със смъртта на Генчо Кънев от Трявна съдбата решава той да бъде последният велик майстор в нашето строително братство, след като новите капиталистически условия в Третото българско царство лишават това сдружение от необходимите условия за оцеляване.

 Все пак тези наши майстори са ни оставили още едно доказателство за преклонението си пред професионалната и житейска тайна на своя живот и дело. Става дума за брациговския дюлгерски език, който населението нарича мещровски. Счита се за най-богатия таен език по нашите земи. Доколкото изследователите са обобщили, освен между зидарите в Брацигово той се е говорил и в Пещера, и в с. Козарско, а навярно и другаде, където възрожденските ни строители са увековечавали своя живот, вграждайки тайната за себе си в построените от тях зидове. Достатъчно е да прелистим само няколко страници - например от „Устав на дюлгерско дружество Зид“ от Брацигово от 1895 г., в който ясно се виждат високата организация, морал и съзидателен дух, акумулирани в наследниците на плеядата наши възрожденски майстори, за да си дадем ясна сметка от високомерния амвон на съвремието ни какво сме загубили като народ.

И накрая на нашето няколкомесечно пътешествие нека си припомним едни от най-прочувствените думи за нашите стари майстори зидари, които произнася писателят - изследовател на безсмъртното им дело, Румен Василев в самия край на своята книга „Свещеният триъгълник“:

Обществото не героизира тези невероятно скромни каменоделци, които са били едновременно и зидари, мазачи, резбари, архитекти, проектанти, скулптори и художници, дърводелци и железари. Наистина няма нищо героично и в това да ходят в триъгълник, така както летят жеравите, символ на Питагор. Няма нищо героично и в това, че в Трънско, когато дюлгерите тръгвали на първия чист понеделник на гурбет, местните жители присмехулно им подвиквали „кръковиците тръгнаха“, защото жеравът издава сподавено „кръ-кръ“. Няма нищо героично и това, че Фичето си пазел свинските цървули, за да му напомнят къде е бил и какво е видял. Нито в това да се изографиса триъгълник с око или пък да се сложи печатът на Соломон не само в религиозните храмове, а и там, където всички различия се размиват – чешмата с обецата в Самоков, на Керековата, Чалъковата и Пеевската чешми в Копривщица, както и на Кодже чешме в Шумен, или древните символи на братството – Слънцето и Луната – на чешмата на площада в Сандански, чешмата на Пеца Хаджихристов в Габрово…

Затова в учебниците не пише за тях, „неграмотните“ и „неуки“ майстори, те са толкова обикновени, че да ти настръхне косата.

Необикновеното е това, което са ни оставили.

 

Дата на публикуване: 22/07/2016